КРАТКА ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА АВТОНОМНА ЦЪРКВА

   Кръщението на Русия при св. княз Владимир е само един етап от дългия процес на обръщането на руския народ към Христа. За хиляда години Руската църква придобила мощ и влияние, тя имала свои общини в Европа, Азия, Африка и Америка.

   След октомврийския преврат през 1917 г. и гражданската война в Русия единната Руска църква се оказала разделена административно отначало от фронтовата линия, а след това от границите на СССР - на две части: църква, намираща се в отечеството (по-късно, поради усилване на гоненията срещу Православието, тя преминала в нелегално положение и станала катакомбна) и църква зад граница (Руска православна задгранична църква - РПЗЦ). Разделени насилствено от политическите обстоятелства, двете части на Руската църква оставали духовно и мистически единни: те поменавали каноничната църковна власт в лицето на митрополит Петър Крутицки, имали общение в молитвата и тайнствата. Освен това, сред истинно-православното духовенство и миряни в Русия с голям авторитет се ползвали първойерарсите на РПЗЦ - митрополитите Антоний, Анастасий и Филарет. Губейки връзка със своите епископи, катакомбните свещеници започвали да поменават на богослуженията първойерарсите на РПЗЦ, а ако имало възможност и официално преминавали в нейната юрисдикция (например, през 1975 г. под омофора на митрополит Филарет преминала група от 12 катакомбни свещеници, грижещи се за няколко десетки общини в Русия). В Катакомбната църква се разпространявали посланията на архиерейските събори и Синода на РПЗЦ, а в изданията на РПЗЦ се публикували посланията на eпископите на Катакомбната църква, кореспонденция между йерарсите и пр.

   Задграничният епископат бил свободният глас на гонената Катакомбна църква в западния свят. Двете части на Руската църква отказвали всякякви форми на сътрудничество с безбожната съветска власт, поставила си за цел пълното унищожение на религията в страната.

   Към края на 20-те години от намиращата се в гонение Катакомбна църква властта успяла да откъсне две крупни църковни групировки - обновленческата и сергианската, приели компромиса с безбожниците и по този начин изпаднали в разкол спрямо Руската църква. Двете групи били смятани за разколнически от всички части на Руската църква (и от свв. новомъченици и от задграничния епископат), подлежащи на съда на бъдещия Всеруски поместен събор, който след смъртта на св. патриарх Тихон бил единствената законна висша църковна власт в поместната Руска църква. През 1943 г., в самия разгар на войната, Сталин с политически цели обединил остатъците от обновленческата и сергианската разколнически групи в новата официална църква на СССР, на която било присвоено званието "Руска православна църква" (РПЦ). За ръководство на тази структура бил създаден особен Съвет по въпросите на РПЦ, в който влезли кадрови офицери на НКВД. Формално РПЦ възглавил главата на сергианския разкол (чието име и носи този разкол) - митрополит Сергий (Страгородски), станал "патриарх Московски и на цяла Русия" пет дни след своята "историческа среща" със Сталин. Неканоничността на неговия избор на спешно свикания "събор" от 19 подбрани от НКВД човека била очевидна и за самите сергиани. Съгласно признавания и от тях самите църковен устав от това време, патриархът можел да се избере само от поместен събор с участието на всички епископи (около 150 йерарси през 1943 г. още били по затвори, лагери и заточения), представители на духовенството и миряните.

   На крайно малобройната група епископи и духовенство, която признала митрополит Сергий, била предадена част от закритите през 30-те години храмове, разрешено било откриването на духовни учебни заведения, издаването на журнал "за служебно ползване". Така се образувала съвременната Московска патриаршия, постепенно разрастнала се и с помощта на властите заела мястото на историческата Руска църква.в съзнанието на руските хора.

   Същевременно истинската Руска църква - Катакомбната - оставала преследвана. Почти целият й епископат бил в затвори и лагери, там се намирала и значителна част от духовенството, не пожелала да влезе в Московската патриаршия. Още през 30-те години, поради отсъствието на централна църковна власт (каноничният местоблюстител на патриаршеския престол митрополит Петър бил разстрелян през 1937 г., но още преди 12 години го лишили от възможността да управлява църквата), сред катакомбните християни се образували течения, които по правило носели имената на своите епископи-изповедници, например: "йосифляни" - на името на Петроградския митрополит Йосиф (Петров), "буевци" - чеда на епископ Алексий (Буй) и пр. Катакомбната църква нямала никакво общение с Московската патриаршия, чието духовенство често, по заповед на властта, следяло и предавало на органите на Държавна сигурност катакомбните свещеници, активисти и обикновени миряни.

   Постоянното гонение на Катакомбната църква в СССР довело до това, че към началото на 90-те години на XX век Катакомбната църква вече нямала собствена йерархия. Съвсем естествено, катакомбните християни се обърнали към РПЗЦ, в която още се съхранявала в чистота на вярата законна руска йерархия. Много катакомбни свещенослужители поменавали на богослужение митрополит Филарет, а след това и митрополит Виталий първойерарсите на РПЗЦ. Общините йосифляни в Санкт-Петербург и Северо-западния край, а също и "буевците" от Воронежска област и катакомбниците от Московска област се обгрижвали от свещеник Михаил Рождественски (+ 1988). Няколко свещеници, иеромонаси и архимандрити обгрижвали "галинците" от Вятска област, Татарстан, Мордовия и Чувашия. Главата на тяхната ветва архиепископ Антоний (Галинский-Михайловски) умрял в Киев през 1976 г., оставяйки след себе си неголямо количество духовенство и многочислено паство. През 1982 г. неумелата политика на РПЗЦ в Русия довела до ръкоположението от задгранични йерарси на архиепископ Лазар (Журбенко), ползващ се с недоверие сред мнозинството катакомбници.

   Едва след началото на "перестройката" и след падането на съветския режим, когато РПЗЦ започнала да открива легално свои енории на територията на Русия, доверието на катакомбниците към Задграничната църква се възстановило. Първата голяма енория, преминала в юрисдикцията на РПЗЦ и непосредствено подчинена на митрополит Виталий, била енорията на Цареконстантиновския храм в Суздал. Почти една година след присъединяването й, на 10 февруари 1991 г., настоятелят на енорията архимандрит Валентин (Русанцов) бил ръкоположен в Брюксел за епископ Суздалски. По това време към Руската православна свободна църква (РПСЦ) (така се наричали каноничните структури на РПЗЦ в Русия) започнали да се присъединяват както катакомбни общини, така и напускащи МП свещеници с енориите си. В самия Суздал и околностите всички катакомбници заедно с излязлото от МП паство на владика Валентин, станали енориаши на Цареконстантиновския събор и на други храмове на РПСЦ. Създавали се също и нови общини. Недоверието на катакомбниците към архиепископ Лазар, обгрижващ "нелегалната" част на РПСЦ, ги подтиквало да се обръщат към епископ Валентин Суздалски. По правило, общините изпращали в Суздал свои доверени лица, за да разберат какво точно представлява РПСЦ, нейната йерархия и духовенство, действително ли те изповядват истинското Православие. В Суздал пристигали представители на "буевските" и "йосифлянски" общини от Воронеж и Санкт-Петербург, които се присъединявали към РПСЦ. Днешната настоятелка на Ризоположенския монастир в Суздал схиигумения Евфимия пристигнала в Суздал от община на воронежските катакомбници.

   През 1992 г. към РПСЦ се присъединили голямо количество катакомбни общини от "галинци" от Вятския край, а техният свещеник протоиерей Валентин (ръкоположен през 1965 г. от архиепископ Антоний (Галински)) през 1997 г. бил постриган в монашество и ръкоположен в Суздал за епископ Ярански. В Суздал от различни места пристигали катакомбни монахини, за които епископ Валентин създал монастир в чест на св. Йоан Шанхайски и Сан-Франциски (св. Йоан бил духовен отец на светител Антоний (Галински) и поддържал с него кореспонденция).

   През 1991-93 г. в Суздал пристигнали катакомбници от Кавказ. За обгрижването на катакомбните общини в Кавказ и Южна Русия катакомбният монах Серафим, подвизавал се много години в планините на Абхазия, през 1994 г. бил ръкоположен за епископ Сухумски. В Суздал пристигнала и известната изповедница (прекарала 25 години в лагерите) и организатор на катакомбни общини в Кубан и Украйна монахиня Серафима (Санина), която станала игумения на суздалския катакомбен монастир в чест на св. Йоан Шанхайски. По неин пример много катакомбни общини в Украйна и Белорусия се присъединили към РПСЦ. По-късно, през 1998 г., за тях бил ръкоположен собствен епископ - преосвещеният Иларион Суходолски.

   От Кубан в Суздал пристигнали инокини - духовни чеда на катакомбния йеромонах Серафим (Голощапов); една от тях - майка Александра сега е игуменка на обителта “Св. Йоан Шанхайски”.

   От началото на 90-те години, когато започнало публикуването на разсекретените архиви на V управление на КГБ (занимаващо се с контрол над религиозните обединения), в РПСЦ преминали множество общини от РПЦ (МП). Търсещите истинското Православие били привличани в РПСЦ, защото виждали в нея образ на църква, свободна от сергианството и икуменизма, с ореола на катакомбното изповедничество, притежаваща каноническия авторитет на РПЗЦ и законно йерархическо приемство от дореволюционната Руска църква. Но на възрастването на РПСЦ попречили неканоничните и провокационни действия на някои архиереи на РПЗЦ, довели, в края на краищата, до дискредитация на самата РПЗЦ в Русия и до конфликт на Синода с руските архиереи. Причина за тези действия на част от задграничните йерарси били илюзиите им за "истинско духовно възраждане" в далечната и малко позната Русия, а също и погрешната еклезиологическа оценка на Московската патриаршия като "майка-църква".

   Назначеният за представител на Синода в Москва епископ Кански - Варнава (Прокофиев) демонстративно прибегнал към покровителството на фашистката организация "Память", наивно считайки, че тя обединява всички истински патриоти в Русия и е влиятелна политическа организация, която е способна да "възстанови православната монархия". Епископ Валентин, виждайки, че дейността на епископ Варнава води до компрометиране и дискредитация на РПЗЦ, отказал сътрудничество с него. В резултат "Память", стремяща се към пълен контрол над РПЗЦ в Русия (в което много вярващи не без основания виждали определена "политическа поръчка"), започнала борба против Суздалския епископ, оклеветявайки го пред Синода на РПЗЦ. Тя била поддържана от някои архиереи на РПЗЦ, стремящи се от известно време към обединение с МП и поради оттеглянето от активна дейност на престарелия митрополит Виталий, завзели властта в Задграничния Синод.

   В резултат, противоречията между ръководството на Синода на РПЗЦ и руските архиереи, придържащи се към истинно-православни, катакомбни позиции, нараствали. Архиереите на Катакомбната църква, намиращи се в юрисдикцията на РПЗЦ, - архиепископ Лазар и епископ Валентин били принудени да се отделят административно от РПЗЦ, образувайки, на основание указа на св. патриарх Тихон и органите на Висшето църковно управление при него под № 362 от 20 ноември 1920 г., автономно самоуправление през март 1994 г. Те ръкоположили още трима епископи за Руската църква: Теодор, Серафим и Агатангел. Те били признати и извикани в САЩ за съслужения. Обаче скоро, под давлението на споменатата група йерарси, им било отказано признаването на сановете. На 5 април 1994 г. Синодът на РПЗЦ обявил автономията на руските архиереи за "незаконна", архиепископ Лазар и епископ Валентин били изпратени "на покой".

   Година по-късно, след неуспешни опити да намерят приемлив начин на самоуправление на руските енории, на 11/24 февруари 1995 г., Синодът на РПЗЦ неканонично запретил от свещенослужение наведнъж петимата епископи на Руската църква. Това запрещение било незаконно и поради това, че било извършено без изисквания от каноните църковен съд. Така Синодът на РПЗЦ направил опит да узурпира властта над Катакомбната руска църква, власт, принадлежаща само на Всеруския поместен събор. В резултат се получил разкол между Синода на РПЗЦ и Руската църква. Единството на руската и задграничната части на Руската поместна православна църква - от 1921 до 1990 г. духовно, а от 1991 до 1994 г. и административно се оказало разкъсано по вина на Задграничния Синод, който поел курс на сближаване с МП и в лицето на собствените си руски енории виждал непреодолими препятствия. Незаконните действия на йерарсите на РПЗЦ по отношение на църквата в Русия поставили самия Задграничен Синод на границата на разкола. На архиерейския събор на РПЗЦ през 1994 г. официално бил провъзгласен "новия курс" на РПЗЦ, което, в частност, се изразило в съборното приемане на икуменическото учение на гръцкия митрополит Киприян и в общението с официалната Сръбска патриаршия.

   През 1995 г. архиепископ Лазар и епископите Вениамин и Агатангел се върнали в РПЗЦ, а в РПСЦ останали само трима архиереи начело с архиепископ Валентин. През май 1995 г. Суздал посетил дългогодишния секретар на архиерейския Синод на РПЗЦ, известния църковен историк и канонист преосвещеният епископ Григорий (Граббе). Той напълно поддържал решенията на руските архиереи за излизането от административно подчинение на Задграничния Синод заради съхраняване на чистотата на вярата и св. канони.

   Междувременно, в резултат на постоянните срещи на Берлинския архиепископ Марк (РПЗЦ) с руководството на МП (в частност, със самия патриарх) между МП и Синода на РПЗЦ била постигната договореност за едновременно снемане на свещения сан на епископ Валентин, който бил пречка за възсъединението на РПЗЦ с МП. Това било направено от РПЗЦ през септември 1996 г, а от МП - през февруари 1997 г. Руските архиереи счели тези действия за нямащи никакво каноническо значение, тъй като те били насочени против свещенослужители, които не принадлежат нито на клира на МП, нито на РПЗЦ. Епископ Григорий (Граббе) още през 1994 г. в своя доклад до митрополит Виталий нарекъл подобни "запрещения" и "низвергвания" - "безпрецедентно беззаконие".

   През октомври 1998 г. РПСЦ била перерегистрирана под название "Руска православна автономна църква" (РПАЦ). Сега в състава на епископата на РПАЦ влизат 12 епископи. През март 2001 г. архиепископ Валентин бил възведен в сан митрополит.

   През 2002 г. РПАЦ била подложена на нови гонения. Този път властта, в сътрудничество с МП, избрала метода на съдебни преследвания на първойерарха на РПАЦ, с цел да го дискредитира в очите на православните. През пролетта и лятото на 2002 г. в Суздал се разиграл позорен съдебен фарс, организиран от Владимирската областна администрация съвместно с местните органи на ФСБ, непосредствено участие в който взели бойците на екстремистската организация "Наше дело". Въпреки, че мнимата "вина" на митрополит Валентин не била доказана, а съдът не установил даже и датата на извършването на "престъплението", срещу първойерарха на РПАЦ била произнесена "условна присъда". Цялата тази позорна процедура подробно се отразявала в медиите, особено от телевизията. Но организаторите не получили очаквания ефект - по време и след съдебния процес нито една енория не напуснала РПАЦ, напротив - към църквата продоължили да се присъединяват търсещи истинното Православие свещеници и миряни.